Военна история
Откритият подводен обект не е съветската подводница С-34!
От Морски вестник, Атанас ПАНАЙОТОВ, доктор по история
По повод съобщенията във варненски медии от вчера, 27 август, че водолази са открили потъналата съветска подводница С-34 от Втората световна война във Варненския залив, изказвам сериозни съмнения в истинността на подобни твърдения. Намереният от водолазите от асоциацията „Блек сий дайвинг Одесос”, със съдействието на сдружение „Черноморски изгрев” подводен обект най-вероятно не е съветската подводница С-34! Големият медиен шум около въпросната подводница напоследък, както и афишираните намерения за съвместна българо-руска подводна експедиция за нейното издирване са причината за такива прибързани заключения.
Съветската подводница С-34 може да бъде открита на много други места в български териториални води, но не и във Варненския залив. Обстоятелствата около нейното пребиваване в наши води през ноември 1941 г. вече са достатъчно добре изяснени от наши и руски изследователи. Тя е изпратена да действа в позиция № 22, която наистина се намира между паралелите на Варна и Бургас, но изключва Варненския залив, тъй като акваторията между нос Калиакра и устието на река Камчия се намира в позиция № 21. Пристигането на подводницата на позиция № 22 е потвърдено чрез радиограма. Нещо повече, на 12 ноември 1941 г. тя получава заповед да очаква излизането от Босфора на конвой от кораби, пренасящи товари за немската армия. Така че изпълнението на тази заповед би накарало командира на подводницата да се придвижи към паралела на Бургас, а не на Варна. Още едно уточнение: Бургаският залив и близката до него акватория е позиция № 23, в която С-34 също не бива да действа, за да не попречи на евентуалното патрулиране на друга съветска подводница.
Най-сериозният аргумент срещу твърдението, че С-34 е намерила своята гибел във Варненския залив, са намерените тела на помощник-командира на подводницата старши лейтенант Виолет Душин и на боцмана Фрол Терехов на 15 и на 16 ноември на Царския плаж в Созопол. И двамата са облечени в леководолазни хидрокостюми тип ЭПРОН, което показва, че са напуснали организирано борда на подводницата с цел изпълнение на задача, вероятно за отстраняване на външна техническа повреда. Това не би могло да стане, ако подводницата се е „разцепила на две”, както твърдят водолазите. А и освен телата на двамата подводничари, на плажа би трябвало да излязат и предмети от подводницата, ако тя е загинала по този начин. Такива предмети тогава не са открити.
Най-вероятно откритият подводен обект е пречупен на две корпус на надводен кораб, който, при обръщането му с палубата към дъното, би могъл да заблуди водолазите, че става дума за подводница.
28.08.2010 г.
otbrana.alle.bg
На територията на Република България са изградени над 1800 български военни паметника в над 1300 населени места. Към тях не се отнасят чуждестранните военни паметници, както и паметниците на борците за Освобождение на България от турско робство и паметниците на участниците в антифашистката съпротива. Информацията е от писмения отговор на министъра на отбраната Аню Ангелов на народния представител Ангел Найденов. Съществуващият в момента Национален регистър на военните паметници е създаден от МО в периода 2004-2007 г. В него се съдържат данни за 1515 военни паметници на територията на всички области на страната. Регистърът е на базата на анкетни карти, в които е използван историческият опит на съществувалото до 1951г. отделение „Военни музеи, паметници и гробове” към министерството и тогавашния регистър. На добра воля, с попълването на анкетните карти се включили областните управи и общините, клубовете „Съхрани Българското”, четирите военнопатриотични съюза и много доброволци, става ясно от отговора.
След 1 януари 2008 г. воденето на Национален регистър е регламентирано от Закона за военните паметници. На тази основа в МО се водят Национален регистър на военните паметници и картотека, които са публични. Редът за водене на регистъра и картотеката и тяхното съдържание се определят със заповед на министъра на отбраната. В тази връзка беше изготвен и интернет сайт, на който е експониран Националният регистър на адрес www.memorials.bg , посочва министърът.
Според закона, „Координацията по въпросите на издирването, проучването, картотекирането, опазването, поддържането, възстановяването и изграждането на военните паметници в страната се осъществява от областна комисия "Военни паметници" към областния управител”. В нейния състав участва представител на МО, чрез който министерството осъществява контрол върху дейността на комисията. Секретар на комисията е ръководителят на звеното "Отбранително-мобилизационна подготовка" в областната администрация”. Неговата работа се ръководи методически от министъра на отбраната по линия на преките му задължения по отбранително-мобилизационната подготовка. Областната комисия води областен регистър и картотека на военните паметници.
МО е организирало създаването на всички 28 областни комисии в страната. Първостепенна задача пред тях беше да бъде организиран областният регистър на военните паметници, става ясно от отговора.. След нарочна препоръка са проведени специални заседания за обсъждане на областните регистри и спазването на закона.
По решение на предишното ръководство на МО, подчертава министър Ангелов, в нарушение на Закона за военните паметници от 1 август 2008г. воденето на Националния регистър, както и ръководството и координацията на дейностите по картотекиране, описване, опазване и поддържане на военните паметници бяха прехвърлени към НВИМ. Постепенно е била прекратена връзката с областните комисии, респективно и контрола над областните регистри, както и работата по воденето на Национален регистър.
С приемането на новия Устройствен правилник на МО дейността отново е върната в министерството, като е възложено на дирекция „Управление на човешките ресурси” да подпомага министъра при осъществяване на политиката по опазването, поддържането и възстановяването на военните паметници и гробища в страната и в чужбина.
В съответствие със заповед на министъра на отбраната до края на септември т.г., ще бъде възстановена прекъснатата връзка с областните комисии „Военни паметници”, като в техния състав отново ще бъде включен представител на МО. През октомври и ноември ще бъде организиран и проведен от МО преглед на областните регистри на военните паметници. След окончателното утвърждаване на областните регистри и обобщаване на информацията, към 1 декември 2010г., ще бъде актуализиран и Националният регистър и картотеката на военните паметници. В бъдеще на сайта на Министерството на отбраната и на телефон на пресцентъра ще има възможност за изпращане на сигнали от граждани и ще се организират периодични проверки за състоянието на военните паметници, пише министър Ангелов в отговор на въпрос на депутата Найденов.
21.07.2010 г.
На снимката е паметникът на полковник Коста Каварналиев в Шумен.
Съвсем скоро МВР се сдоби с химн. Изпя го Веселин Маринов. Каква е историята на армейския химн?
otbrana.alle.bg
Армейският химн "Велик е нашият войник" е създаден край Охридското езеро през 1916 г. по време на Първата световна война. В кратка почивка между две тежки сражения, вдъхновен от подвизите на българските войници, Михаил Шекерджиев, който е редник в 8-ма пехотна Тунджанска дивизия към 23-и Шипченски полк, композира само за една нощ вълнуващата мелодия по текст на журналиста подпоручик Константин Георгиев. Още на следващия ден тя е изпълнена от импровизиран войнишки хор от 23-и пехотен Шипченски полк.
Малко по-късно съгражданинът на Константин Георгиев - Иван Влаев, отпечатва песента в голям тираж, а на гърба на всяко издание по нареждане на композитора е отбелязано: "Приходът от продажбата е за семействата на убитите от полка войници".
Възникнал първоначално като марш на 23-и Шипченски пехотен полк, „Велик е нашият войник" става един от най-бойките маршове на българската войска. По политически причини оригиналният тест на химна търпи няколко драматични промени, като най- драстична е промяната след Девети септември 1944 година. На 31 май 2001 г. маршът "Велик е нашият войник" е обявен за химн на Българската армия със заповед на министъра на отбраната Бойко Ноев. Тогава началник на ГЩ на БА е генерал Михо Михов.
11.07.2010 г.
Люлин Михов
140 българи, от които 100 ученици, 30 учители и 10 фронтоваци посетиха паметни места от военната ни история в Македония и Сърбия. Поводът бе 65-годишнина от края на Втората световна война. Своеобразният поход, организиран от Съюза на ветераните от войните, бе заключителният етап на конкурса „Участието на България във Втората световна война на страната на антихитлеристката коалация”, който бе част от програмата на националния комитет за отбелязване на годишнината. Учениците получиха своите награди там, където техните деди са проливали кръвта си за България.
Веднага след навлизането в Македония Йордан Димитров припомни боевете на 3 гвардейски полк от Дупница и героичната смърт на командира му полковник Желю Демиревски. Малко по-късно край Крива Паланка в с. Страцин първият заместник-председател на Съюза на ветераните от войните полковник от запаса д-р на ист. н. Марин Калонкин благодари на учениците и учителите за активно участие в конкурса. В нашата инициатива, уточни той, се включиха над 3000 деца от цялата страна във всички жанрове: стихове, очерци, есета, рисунки, реферати и др. Комплексни победители са учениците от Разград, следвани от техните връстници в Казанлък. Положени бяха десетки карамфили на окосените ливади, защото тук няма и паметна плоча, която да напомня за загиналите. За героизма на своите бойни другари говори полковник от запаса Никола Костадинов, началник-щаб на Парашутната дружина, чието бойно кръщене е на 18 октомври 1944 г. на Страцин. Емоционално бе словото и на полковник от запаса д-р Митка Захариева, чийто брат загива тогава като помощник-командир на дружината.
В западната окрайнина на Ниш ученици, учители и фронтоваци сведоха глави пред костницата, където почиват тленните останки на над 2500 наши бойци. За съжаление, констатира полковник Калонкин, нашата държава не е направила нищо за поддържането на това свято място. Там Добрина Вълчева от Казанлък подчерта, че тя и нейните съученици се включили в националния конкурс, защото отричат войната с мотото „Не на оръжието, мир на земята!”. Председателят на Съюза на ветераните от войните д-р Тодор Анастасов и полковник Марин Калонкин връчиха наградите на победителите и не скриха удовлетворението си от тяхното родолюбие, което прозира от всеки написан ред или сюжет в рисунките. Подобно мащабно събитие по бойния път на Българската армия преди 65 години не е правено. Няма съмнение, че ще остане за винаги в сърцата на тези млади хора.
02.07.2010 г.
На снимката: Председателят на Съюза на ветераните от войните д-р Тодор Анастасов и неговият първи заместник полковник от запаса д-р Марин Калонкин връчват наградите на победителите.
Снимка Димитър Бебенов
Честваха наш капитан, доставил оръжие на Фронта за национално освобождение на Алжир
Димитър Бебенов
„Бурни времена” е най-новата книга на 95-годишния капитан далечно плаване Васил Вълчанов. Авторът имаше възможност да представи своята творба в Дома на военноинвалидите и военнопострадалите. По неподправен начин той описва своя морски живот. Разказът му започва от завършване на морското училище през 1938 г. до работата му като представител на ООН по морските въпроси в Женева.
Дълголетникът бе поздравен от някогашния ни военен аташе в Алжир капитан I ранг от запаса Георги Методиев, който сега е председател на столичния клуб „Военни моряци” в СОСЗР.
В приветственото си слово посланикът на Алжир Ахмед припомни подвигът на капитан Вълчанов, който през 1961 г. с българския кораб „Бреза” изпълнява секретна мисия. Той успява да достави голямо количество оръжие и боеприпаси на Фронта за национално освобождение на Алжир. Рискът е голям. За успеха на мисията капитан Вълчанов е удостоен с високо правителствено отличие.
03.07.2010 г.
Наградиха военните лекари фронтоваци
Военните лекари ветерани отбелязаха по свой начин 65-годишнина от края на Втората световна война. Пред тях първият заместник-председател на Съюза на ветераните от войните полковник от запаса Мрин Калонкин, кандидат на ист. науки представи тритомника „Героизма и мъката на България”. Той запозна медиците и с най-новата си книга „България във Втората световна война – 1939-1945 г.”, която е издадена с решение на Централния управителен съвет на Съюза на ветераните от войните. Повече от интересен беше и разказът на професор Борислав Чавдаров, участвал в Словашкото антифашистко въстание. Председателят на клуба д-р Тодор Керин връчи паметни грамоти на военните лекари, участвали във войната.
Текст и снимка Димитър Бебенов
02. 07.2010 г.
Първите ни десантчици са признати по поречието на Искър
Интервю на Спирдон Спирдонов
С първия си въпрос връщам полковник от запаса Никола Костадинов повече от 67 години назад. През май 1942 г. той се явява на летище Враждебна като войник – кандидат за парашутист. Родното ми село Казичане е близо до летището и винаги са ме привличали самолетите, казва той. Не станал летец, но парашутнист – да, и от първите!
- Г-н полковник, голяма ли беше конкуренцията за парашутисти?
- Голямо беше стълпотворението на войници, подофицери и офицери, кандидати да станат първите военни и десантни парашутисти на България. Броят им надминаваше пет хиляди. Всеки държеше документите от съответното поделение, които удостоверяваха правото му да кандидатства за парашутист. Назначената от щаба на ВВС приемно-изпитна комисия с участието на офицери, представители от немска страна, и наш състав от офицери летци, психолог, лекар и физкултурник, следваше да проведе изпит и определи щастливците, кандидати за парашутисти. Самата изпитна програма бе много наситена. Кросът например се проведе по Ботевградско шосе, а останалите упражнения – на спортната площадка в летището.
- Колко бяхте тези, които издържаха?
- Комиисята пусна близо 300 от кандидатите. В началото на декември същата година ни облякоха в униформи на ВВС и ни разпределиха в две основни групи. Вече знаехме, че заминаваме за обучение в Германия. Тогава беше война и от съображения за сигурност пътувахме с влак. Разбира се, всичко се пазеше в пълна тайна.
Първата група в състав от около 150 военнослужещи, водена от капитан Любомир Ноев с помощници офицерите поручик Светослав Йоцов и Станимир Станимиров, подпоручиците Драган Драганов и Кирил Константинов, както и двама преводачи, отпътува в първите дни на декември 1942 г. Ние, войниците и подофицерите пътувахме на седалките на третокласните вагони, а офицерите бяха във втора класа. Някои близки на офицерите ги придружиха чак до гара Пирот. Там на перона годеницата на поручик Станимиров му пожела успех и жив и здрав да се върне от обучението.
- Къде се обучавахте в Германия?
- В гр. Брауншвайг в парашутното училище, намиращо се недалеч от града. Втората група в състав също от около 150 души, водени от капитан Георги Алайков, заедно с четирима офицери, поручик Георги Марков и подпоручиците Боян Бончев, Цочо Петков и Константин Петров и с още петима преводачи, пристигна Брауншвайг няколко дни след нас.
- Кои ви бяха инструктори?
- Инструктори бяха утвърдени немски парашутисти. Нас ни обучаваше унтерофицер Функ, а за групите на офицерите имаше инструктори от подофицерския и младшия офицерски състав.
- Организирахте ли посрещане на новата 1943 година?
- Да, разбира се. Прещнахме я столовата на училището. На новогодишните маси бяха поставени български колбаси и напитки. По-късно разбрахме, че продуктите и виното в буретата са пътували с нас. Идеята е била на нашите предвидливи командири.
- Трудно ли ви беше по време на занятията? Все пак всичко е било съвсем ново за вас.
- В интерес на истината трябва да посоча, че бързото усвояване на програмните упражнения и лекотата, с която се справяхме, учудваха немците. При провеждането на вътрешни състезания между нашите групи, понякога и между нас и немските парашутисти, ние винаги печелехме състезанията. Оправданието на немците беше, че техните най-добри парашутисти са на фронта, а ние сме избрани измежду най-добрите български войници.
- По колко скока трябваше да направите?
- По тогавашната немска методика, за да бъдеш признат за военен парашутист, се изисква изпълнението на най-малко шест парашутни скока. Първоначално три скока изпълнихме от самолет “Юнкерс-52”, разпределени по отделения и взводно при височина от 3000 до 1000 м. Немското командване и обучаващите ни инструктори изказаха възхищението си от хладнокръвието и смелостта на българите. Целта на извършените първи скокове до голяма степен бяха опознавателни. При четвъртия, по неизвестна за нас причина, командването на училището реши да проведе един некоректен и опасен парашутен скок с новия самолет изтребител-бомбардировач “Хайнкел-111”.
- Каква е разликата при скачане с парашут от “Юнкерс-52” и от „Хайнкел-111”.
- “Юнкерс”-ът лети с по-малка скорост и от него се скача от странична врата, каквато имат всички транспортни самолети. “Хайнкел-111” няма такава врата, а отвор (люк) в долната част на тялото, откъдето се пускат бомбите. Във вътрешността на самолета беше опънато същото метално въже, на което се окачват куките (карабинките) на изтеглящото въже на сбруята на парашутната раница. За да се доближиш до вратата, в конкретния случай, до люка, за разлика от “Юнкерс”-а, където парашутистът се придвижва прав, тук клекнал, подскачайки като пате, трябваше да улучиш отвора. Лично върху себе си изпитах трудността на това придвижване, може би от страх, може би поради високия ми ръст. Подскачайки към отвора (люка), помня, че ударих силно главата си в предната част на люка и благодарение на специалната парашутна каска я спасих от разбиване.
- Имаше ли нещастен случай?
- За съжаление имаше. Редник Георги Щерев от с. Езерово, Бургаско, загина трагично на земята с врязани в тялото му и двата крака. Обяснението на анкетната комисия бе, че след излизането от самолета и отварянето на парашута се е образувал някакъв “рибарски възел”, който от началото на носещите въжета на парашута се е придвижвал нагоре към купола до пълното му затваряне. Парашутистът полетява надолу като свободно падащо тяло и се забива в земята. Независимо от напрежението изпълнението на предвидените три парашутни скока от този самолет продължи. В следващите два скока имаше само натъртвания, един офицер бе със счупен нос, а друг – с охлузен врат от едно от носещите въжета на парашута. Станалият инцидент обаче не остана без последствия. Той доведе до бързото приключване на парашутната ни подготовка в училището и отправянето ни предсрочно в България.
- Как продължи службата ви в Българската армия?
- Бяхме зачислени към въздушните на Н.В. войски, с правото на български държавни въздухоплаватели и със съответстващото на това право всякакъв вид доволствие. Снабдени с парашути РС-20 и със специално немско оръжие и снаряжение, през юни 1943 г. положихме успешен изпит и пред командването на ВВС и представители на Министерство на войната. Извършен бе учебно-боен парашутен десант с тактическо задание овладяването на мост с водна преграда. Това стана по поречието на р. Искър в околностите на селата Стара и Нова Враждебна от самолети “Юнкерс-52”. Поставихме неписан рекорд при извършване на парашутен десант от възможно най-малка височина – 80 м, при рискова норма 100 м. Една част от войниците бяха произведени в по-горен чин, а на командира капитан Любомир Ноев, офицерския и подофицерския състав беше изказана служебна благодарност. Нашето командване ни призна за български десантчици с връчването на специално учредената българска парашутна значка, която всеки от нас окачи до немската. Така се роди първото десантно парашутно отделение в България, покрило с героизъм и слава името на българския парашутист в боевете на Стражин, Страцин, Куманово и в Унгария.
14.06.2010 г.